9 години разлика 
на този ден преди 9 години бях оперирана в AIMIS Healthcare Group Кипър от Д-р Frank Feigenbaum … Изключително труден период… много изпитания…страх… болка… и накрая на крака 
Благодаря на всеки един от Вас, който беше до мен 
Благодаря на всеки един от Вас, който беше до мен Благодаря на всеки един, който ми помогна !
Наблюдавам, че всеки един човек с поставена диагноза Периневрални кисти на Тарлов има страх от неизвестното. Нормално е ! Заболяването се неглижира от медицинските лица и вие самите се убеждавате в това…
Но моля ви, запоменте едно: Това , че аз съм седнала в инвалидна количка /и още няколко човека/, НЕ означава, че и вие ще стигнете до там. Да, заболяването няма рамка и точно това е притеснителното, защото никой не знае как ще протече то… Разбирам го!
Моля ви, не се сравнявайте с другите пациенти… Това не ви помага.
До тези, които бълват, че заболяването не давало симптоми! Молете се да не усетите силата на заболяването, че тогава ще казвате друго! Примери за това колкото си искате! Заболяването е непредвидимо! Днес си добре… утре… никой не знае….
Много хора ме питат как съм била… как съм сега…
Накратко, върнах си живота, мога да се изправя, родих втората си дъщеря след операцията, мога да прегърна децата си, мога да излезна на разходка, направих Сдружение на Тарловите пациенти в България- Лечение без граници и съм горда от това… Да, имам ограничения и то не малко… Свикнах… Вие не ги виждате… Никога няма да бъда същият човек който бях преди… Приела съм го и продължих напред , въпреки трудностите.
Относно достъпната среда у нас… И тук не говоря само за рампи и т.н, говоря и за отношение …. Абсурдна е! Няма я!
Моля, когато ме видите, че пресичам бавно … не ме псувайте… просто не мога да вървя бързо, въпреки секундарника на сфетофара и въпреки вашите подсвирквания ….
Когато тръгна да изкачвам стълби, а вие сте зад мен…. не ми се сърдете, че ви бавя… просто толкова мога…. Когато съм на концерт и си сложа столчето… не ме заклеймявате… просто не мога да стоя права….
Защо пиша това ли?!?! Защото виждам масовото отношение към хората в моето положение! Да външно изглежда , че нищо ми няма… но не е така! И това , че съм инвалид/човек с увреждания не означава , че нямам право на културни и масови събития или просто да излезна от вкъщи!
Много път има да извърви българина в това отношение! Много!
Относно работодателите… трагедия! Масово такива като мен и по-зле от мен , просто не се наемат на работа! Факт! Тъжно е!
Нямате намалено работно време…Нямате условия…. нямате отношение!
Днешният ден ще си го почета по моят начин, както всяка година на този ден!
Благодаря ви!
Моника Маринова
Човек и чак тогава Председател на Сдружение на Тарловите пациенти в България- Лечение без граници
0 Коментара